www.rachelace.com

www.rachelace.com

Нова година, нов сайт!

Изминаха 12 дена от 2011 година и мисля, че е време да сложа начало на един нов и по-мащабен проект. Може би сте чели блога ми (justpainted.blogspot.com), но най-вероятно не сте. Освен нов сайт имам и нов псевдоним, с който се надявам да ме запомните и да ме разпознавате един ден, когато стана известна писателка. На младини съм използвала какви ли не имена като започнем от HaPuCyBaHa, което още ми е мило, стигайки до Just Painted (уж английски вариант на HaPuCyBaHa).

Вече съм голяма, скоро завършвам университета и е крайно време да се спра на едно име, което да остане завинаги. Първоначално си мислех за моето собствено – Ралица Димитрова. Но открих един малък недостатък – българско е. Ще попитате “Какво от това? Не трябва ли да се гордея с факта, че съм българка?”. Е, аз се гордея, но вие кога последно си купихте книга от автор с българско име? Не съм Вазов, затова прецених, че едно английско име ще привлече погледа повече, от българското, макар и то да ми е дадено от мама и тати.

Рейчъл Ейс (Rachel Ace) се роди в банята, докато си миех зъбите. От години много от познатите ми ме наричат Рейчъл, което предполагаше, че бъдещият ми псевдоним трябва да бъде такъв. Второто име Ейс означава Асо, защото любимата ми карта е Асо пика. Няма да пренебрегвам факта, че в повечето случаи това е най-силната карта, а един от преводите е звезда, шампион. За другото си правете заключенията сами, аз само дадох леки насоки как да интерпретирате един псевдоним.

Все пак искам да спомена, че името не е толкова важно. То трябва само да ви привлече вниманието, което аз ще се постарая да задържа с думи, чийто смисъл също ще интерпретирате по уникални начини.

Britney Spears - Hold It Against Me [ Final Official Version ]

С колела през предразсъдъците (16)

ДЕН 3

Сутринта ставането беше в шест и половина. Аз бях будна още от пет и нямах търпение да настъпи деня. Такава радост от изгрева не бях изпитвала никога, въпреки че редовно благодаря на Слънцето. Ето, че дойде и неговият ред да се отблагодари. Появи се точно, когато най-силно го исках. Станах, измих си зъбите и всички други обичайни сутрешни неща. Имахме късмет, че можехме да ползваме тоалетната на кръчмата. Всъщност аз забравих да ви запозная с обстановката. Бяхме си опънали палатките в буренясалата градина на ресторант до язовир Студен кладенец. Нашата палатка беше на бетонна плоча до някаква друга странна постройка, която може би служеше за жилище на собствениците. Наоколо се чуваха всякакви звуци включително две кучета, които комуникираха помежду почти през цялата нощ. В същото време всякакви птички и пчелички им пригласяха, а от време на време съм сигурна, че чувах дори и гласовете на рибите. Може би и те като мен не са успели да спят и се караха на останалите горски обитатели да млъкнат. Реално погледнато една риба може да направи забележка на птичката да млъкне почти толкова ефективно, колкото и аз мога да накарам същата тази риба да проговори.

След целия този шум плюс двама-трима хъркачи, аз се чувствах наистина свежа и готова да започна деня си. Всички са будни и отиваме на закуска. Идеята беше моя, а останалите бяха повече от доволни. Сервираха ни пържени филии със сладко. Любимата ми закуска. А с вас искам да споделя идеалната рецепта за пържените филии. Самият хляб си го правите както си искате като можете да сложите и мляко. Важно е какво слагате отгоре. Първият слой е от мед, който поръсвате са малко канела. След това взимате една ябълка и я обелвате. За целта е хубаво да имате една от онези специално създадени за случая белачки. След като премахнете кората продължавате да белите тънки ивички от самата ябълка. Белите и подреждате върху филийката. Целта е ябълката да стане тънка като хем ще я усещате върху филийката, хем няма да се заличи вкуса на останалите продукти. Когато приключите с подредбата на закуската, можете спокойно да й се насладите.

А ние си похапнахме филийките със сладко и сега сме готови да тръгваме. Крайната цел на днешното пътуване е Маджарово. От къде и през какви пътища ще минем, попитах поне три пъти Вера и всеки път забравях. Затова мисля, че преходът ще ме изненада, но силата е с мен и аз съм с нея.

My Name Is Khan - Official Trailer with English Subtitles (Aspect ratio ...

С колела през предразсъдъците (15)

Слизането беше бързо и приятно, а аз с риск да се повторя ще кажа, че когато има катерене, ще има и слизане. Никога не карам много бързо надолу, защото не съм сигурна дали спирачките ми ще проработят. Групата ни се разпръсна, но аз си намерих Арда и не се отделях от него. Нещо им нямам доверие на тези села вечерта. Разбрах единствено, че отиваме към Калоянов, а и само това ми трябва. Важно е да знам, че имаме крайна цел и коя е тя. Не е хубаво да караш на сляпо особено, когато слънцето ти казва довиждане. Подминаваме Вера, която не знам кога е успяла да ни изпревари.

„Продължавайте направо и се изчакайте с другите до село Перперек.“

Тъй вярно, командире. Настъпи този час от деня, когато не е тъмно, а и не мога да кажа, че е светло. Кокошата ми слепота припомня за себе си и аз започвам нервно да стискам кормилото. Маршрутът ни до пункта за изчакване е лек и асфалтиран. Не вярвам някой да бута, така че ще се съберем бързо. Както си караме и пред нас Стоян-мрънкалото и Стефан стоят спрели на пътя и нещо се суетят.

„Какво стана, защо не карате?“ питам по-скоро от клюкарска гледна страна, отколкото от загриженост.

„Колата се е развалила и отиваме да ги намерим. Трябва също да дам колелото си на Поля.“ отмърмори ми Стоян.

„Вие продължавайте, нищо сериозно не се е случило, най-вероятно само някаква техническа повреда.“

Ние с Арда не чакаме втора покана и си продължаваме по пътя. След малко стигаме до срещата с другите на един разклон до село Перперек. Събрали сме се почти всички и стоим на един бордюр. Димчо решава да пробва колелата на всички.

„Оле, ти нямаш спирачки. Как си карала през цялото време?“ Димо е възхитен от изправността на превозното ми средство.

„Нямам нужда от тях, аз затова обичам баирите.“ Аз пък си хитроумна и отговарям мъдро на критиката относно милата ми приятелка.

Колело без спирачки е като човек без здрав разум. Може да отиде на всякъде и да направи всичко, но никога няма да спре, когато му дойде времето. Както колелото, така и човекът ще си съществуват без това да ги притеснява или пък да ограничава движението им. Затова и аз с моята приятелка никога не го мислим много. Спираме само когато не успеем да завием, а пред нас има непробиваема стена. Сблъсък обикновено не е много приятен и понякога болезнен, но пък ние затова сме се научили да завиваме много добре и от далеч да разпознаваме нечупливите пътни препятствия.

„Започвам да се притеснявам. Кого още чакаме и къде са те?“ аз май ставам нервна, но то е защото трудно преминавам в нощен режим на действие, а обикновено това става след две-три чашки и без колело. А тук нито алкохол има, нито си нося някакви дрехи за дискотека, което изключва радост за мен от наближаващата нощ.

„Хора, намираме се до село Перперек, което никой от нас не може да покаже на картата, ако ни накарат. Тъмно е, а и вече нямаме кола. Аз не че искам да мърморя, но защо не тръгваме, докато все още можем да различаваме поне силуети?“

В момента, в който вече бях готова да стана и да си замина Елена, Букет и Диди се зададоха и всички станахме. Предпочитам да мисля, че решиха да тръгнем, заради моето приканване, а не защото се събрахме всички, но това стана само в моите представи за историята.

Сега вече групата ни е голяма, но това не ме успокоява. Винаги съм много напрегната, когато видимостта ми не е на сто процента. Знам, че няма нищо страшно, но си се представете с колело без светлинка по някакви криви пътчета, водещи някъде. Тъмно ми е искам да спирам. Защо трябва да караме в това време? Тъй като това е пътепис, може би искате да ви опиша от къде минаваме. Не знам! Вижте на картата пътя от Перперек до Калоянов и си представете, че съм някъде там. Какво има около мен също не знам. Стана много тъмно и страшно. Кое ме притеснява точно не съм сигурна, но мисля, че просто, защото не виждам нищо и опасността от сблъсък става по-голяма. Аз ще си карам бавнично, а другите щом искат да бързат.

Табела за влизане в селото. Бяла е и се забелязва, въпреки тъмнината. Стигнахме, а сега какво? Стоим строени в центъра и чакаме заръки. Димо открива местното магазинче.

„Ще се преместя да живея тук. Всичко е толкова евтино!“

Добре, Димо, успех. Аз решавам също да отида да си купя една сода. Господата в магазина се оказаха приятно разговорливи и обсъдихме набързо целия ни проект. Когато излязох вън почти всички бяха тръгнали и само Димо, Диди, Мая, Елена и Арда ме чакаха. Добре, че на другите им е пукало дали всички сме там. Усещам как започвам да се изнервям, но гледах в един филм начин за овладяване на гнева.

Започваш с едно число от нула до сто. Например сто. Това мисля, че зависи колко точно си ядосан. Аз бях много гневна. След това казваш някое по-малко и така, докато стигнеш до нула. Тогава би трябвало да си се овладял напълно. Ако не стане, започваш от начало. И така, докато не ти омръзне и не забравиш защо всъщност си се изнервил или в моя случай, докато не стигнеш до мястото за палатки. Добре, но това място така и не идва. Караме напред и добре, че Елена има някаква мъждукаща светлинка, която ни води. По едно време се озовахме на кръстопът. Всичко сочи, че трябва да завием наляво. На табелата пише „язовир Студен кладенец“, а ние сме на там. За да стане всичко още по-приятно към нас се присъединява едно деветгодишно момченце с колело, което трудно говори български. Трудно бих пресъздала разговора с него. Фактът, че едва говореше официалния ни език, а живееш тук и учеше в българско училище ме изнерви много. Тогава разбрах, че методът за овладяване на гнева действа, защото в противен случай вече щях да съм слязла от колелото и да причинявам някаква телесна повреда на горкото дете. То не че имаше някаква вина за цялата ситуация, нито пък за факта, че нито един от езиците, които говореше бяха на добро ниво. Малкият ни каза да отиваме наляво. Там пък ни чакаше едно голямо надолнище и мъждукащата лампичка на Елена едвам показваше контурите на пътя. Диди се спусна по-бързо напред, а ние се обадихме на Стефан да проверим все пак дали сме на прав път.

„След табелата тръгвате надясно. Не, не наляво, със сигурност е надясно. Върнете се.“ така пресъздаде разговорът Димо, а с кого е говорил все още е неизвестно.

„Това малко нещо само да го намеря и ще го засиля към някой ръб.“ аз вече беснеех гласно и си изкарвах всичко по адрес детето, което уж ни беше насочило в грешната посока. Решихме да се връщаме, но Диди беше напред.

„Диди! Дидиииии! Дидииииииииииии!“

Няма отговор. Някой ще трябва да отиде и да я потърси. Към нас се задава кола.

„Здравейте, на къде е пътят за язовира? Защото ни казаха, че трябва да се върнем.“

„Надолу сте. Вече закарахме всички и багажите ви. Там надолу продължавайте. То е съвсем близо. Това е пътят.“

От микробусчето се подаваше мъж най-вероятно с цялото си семейство и всички единодушно потвърждаваха, че трябва да се спуснем до долу. В този случай има два варианта. Първият е да се доверим на човека, който е по-логичният. Вторият, моят, е, че има таен заговор срещу нас, в който участват хората от микробуса, момченцето и местната мафия. Всички искат да ни изпратят някъде, а после да продадат органите ни. Никой не прие моя вариант за сериозен или може би бяха прекалено смели, затова продължихме надолу. По пътя си срещнахме Диди, която се оказа, че стояла и ни чакала няколко метра по-долу и се чудела защо стоим и не тръгваме. Малко след това се появи и Стоян-мърморан, който може би идваше да ни спасява или просто търсеше някой, с който да си помърмори. Най-долу беше и Вера. Какво сме си казали не помня. Знам само, че нещо си мърморех, а Арда ме питаше дали съм ядосана. Сопнах му се, той се стресна и се покри някъде. Всъщност бяхме стигнали до някаква кръчма до язовира, в която има двор и там трябваше да си опънем палатките. Димо ми беше обещал да ми помогне да си опъна палатката, а аз го приютих при мен. Шанс беше, че на палатката пишеше, че е за двама, а реално беше за двама, но китайци и то дечица. Надух си и дюшека, с помощта на Димо, един маркуч и въздухът, който имахме в белите си дробове. Построихме палатката и сега е време за вечеря. Поне нея нямаше да приготвяме. За турците имаше печено пиле, а за останалите свински пържоли и шопска салата. Добре, че беше салата, защото тези пържоли бяха от все още мърдащо прасенце. Както казват по изисканите ресторанти – алангле. Не успяхме да се смесим с турците и цяла вечер си стояхме и хапвахме на групички.

Стана късно и мисля, че вече е време за сън. Димо вече беше заспал, когато аз реших да си лягам. Предстоеше първата ми нощ на палатка. Първа и незабравима. Две трети от нощта прекарах на вън съзерцавайки небето, слушайки хора на хъркачите и опитвайки се да си отворя шишенцето с аспирин. Аз ли бях много несръчна, то ли беше прекалено затегнато все още не се знае. Блъсках го, удрях го, но то така и не се отваряше. Накрая се изморих, легнах си и дремнах.

С колела през предразсъдъците (14)

Пред мен баир. Супер! Изкатерихме го и попаднахме в село (забравено), където разбира се отново в центъра имаше чешма. Но този път не тя беше главната атракция. Всички наобиколихме един спрял на улицата трактор на прилична възраст. Това е второто моторно превозно средство след Астън Мартин, което може да ми спре дъха. Велико нещо е тракторът. С големите си гуми минава през всичко, а новите са оборудвани с климатик. Тоест направо си е като луксозен вседоход. Е, този не беше точно такъв. Той спадаше към категорията на ретро автомобилите и някога е бил червен. Точно в този някогашен цвят беше и чарът му. Паркиран по средата на улицата, този симпатяга сякаш ми намигна “Хайде, качвай се”, а аз защо да се дърпам. Да видя трактор и да не се кача на него, е като да отидеш в Париж и да не се качиш на Айфеловата кула.

Както селскостопанските машини са атракция за нас, така и ние сме атракция за местните хора. Цялото село се струпа да ни гледа как се снимаме, седим си, някои от нас полягват и всичките с колела. Най-голямата изненада беше една жена, която излезе с пълна тава сини сливи. Еха, каква радост. Истински сини сливи и то много. Мисля, че изядох поне четири, а можех и още, но трябваше да тръгваме. После ми беше леко тежичко, но хапването си заслужаваше. Напълних коремчето, а още път ни чакаше до върха.

По мои спомени до Перперикон има големи баири. И това го знам от ходене с кола. Да видим с колелото как ще е. До разклона всичко беше наред, но след това погледнах нагоре и чак някъде на върха се видях края на хълма. Разпределихме се по групички и потеглихме. Първи бяха част от турците и Стефан, следвахме ги аз и Арда, а назад вече не знам какво е ставало. Най-вероятно са ни следвали групата на пешеходците, но завоите не ми позволиха да разбера. С кола е трудно да забележиш колко е красиво изкачването към Перперикон, а с колело ти е направо невъзможно. Поне за мен е, защото съм запъхтяна и единственото, за което мисля е някое кафенце горе. Арда се оказа по-голям спортяга от мен и не се беше задъхал толкова много, каква изненада нали. Той забеляза красивата гледка и спряхме да си направим няколко снимки. Часът беше около пет и слънцето осветяваше всичко, без да се натрапва с жегата си. Димо и Фатма ни настигнаха и се включиха във фотосесията. След това се оказа, че оставало още малко и краят беше наистина приятен. Стигнахме! Целта за деня е постигната, само ме изненада затвореното кафе. Аз съм ходила там два пъти, от които веднъж с екскурзовод и казах, че тези камъни няма да ги катеря отново. Димо се беше подпрял на гумата на една кола и от далеч приличаше на скитник, който проси и събира пари за вечерята ни. Давай, Димо, че сме гладни. Той също остана, защото наистина катеренето на Перперикон е дълго и мъчително, а лично според мен е интересно само първия път.

Хубавото на Перперикон е, че дори и да сте ходили там може да го изкачите заради самото катерене. Ако искате да изгорите някоя друга излишна калория и в същото време да научите нещо интересно по история това е идеалният метод. Аз обаче прецених, че цял ден въртене на педали са ми напълно достатъчни и сега мога да си почина два часа. Разгледах сувенирите, но някакви стъклени пирамидки и камъни не ми се сториха достатъчно добра инвестиция. Погледът ми се спря на нещо далеч по-интересно. Аз като един любител на бойните изкуства и хладните оръжия щом видя меч, лък или нещо друго голямо и опасно, задължително трябва да кажа, че искам да си поиграя с него.

“Стрелба с тракийски лък” ето това е за мен. Какво ще ходя пеша по тези баири, когато мога да си пострелям с лък. Изстрелът е петдесет стотинки и набързо изстрелях девет стрели. Тайната на успеха не била да се прицелваш, а да стреляш по усет. Тъкмо като за мен. Прицелването си е сложна работа, а пък аз дори и да удрям нещо с юмрук няма да се замисля за посоката на удара. Аз и на карате, когато ходя, мяткам ръцете и краката, а ако успея да уцеля някой различен от себе си, мислено се аплодирам. Като една дива самодива стрелях по нюх с тракийския лък, а стрелите все ми бягаха от мишената. Добре, че бяха нечупливи, защото скалата отзад усети мощта на разярения колоездач. Представих си се как карам колело и преследвам бандити ограбили някой мол. В движение само вадя лъка и без да се прицелвам с един удар повалям двама. Всичко изглежда много героично, но се замислих, че единственият начин това да се случи е да ги замеря направо с лъка или да ги блъсна с колелото и да падна върху тях. Важното е работата да се свърши, няма нужда да изпадаме в подробности как точно.

Аз хубаво си стрелям с лък и си играя на Робин Худ, докато другите изкачват Перперикон. Чудя се дали някой не съжали, че не остана с мен и Димо. Интересно ми стана, когато научих, че върхът се намира на четиристотин и седемдесет метра надморска височина, което ми се струва много малко за усилията, които положихме да стигнем до там. В началото на туристическата атракция има много сергийки със сувенири и няколко кафенца. Докато накарам Димо да отидем до кафето да си купя нещо за хапване, те затвориха. Не ми е било писано да ям. Тези дни съм спортяга и ще съм на диета. Ако не идвах на това място за трети път със сигурност щях да си купя някой сувенир, но сега не проявих интерес. Помня, че преди си бях купила гривна и гердан, но вече не знам къде са. Човек често купува ненужни вещи, които уж са евтини, но ако съберете общата им стойност и умножите по полезността им, резултати ще ви изумят и дори ужасят. Затова ако не искате да се отчайвате от себе си и не искате да се стресирате колко много пари сте изхарчили за прахосъбирачки, по-добре си стойте кротко и продължете да чете, без да обръщате внимание на току що казаното от мен.

Часът е почти седем, а другите още ги няма. Започвам да се притеснявам, че ще се стъмни, а ние отиваме кой знае къде. С Димо си лежахме спокойно на една чешмичка, когато групата се завърна. Всички бяха много доволни и всеки се беше наслаждавал по своему на тези два часа. След като не само аз се бях притеснила за настъпващата вечер, всички бързо се организирахме и потеглихме към точката за нощуване.